“Залезът винаги беше сантиментален за мен. Събуждаше хиляди емоции в гърдите ми, повечето от които свързвах с някакъв устремено наближаващ ме край. Всяко потъване на слънцето отвъд хоризонта се равняваше почти на болезнено сбогуване. Ала сега съзирах изгрев - символ на началото, на новия цикъл на най-значимата и жизненоважна звезда в Слънчевата ни система. ...черни облаци разкъсаха пелената си, за да пропуснат златните лъчи. Небето постепенно стана оранжево, розово, дори зелено, преди все по-светлосиньото да се разгърне над нас. Слънцето плъзгаше живителната си диря по повърхността на океана, а тя необяснимо ми напомни на протегната ръка, пълна с надежда. Доближаваше ни и сякаш ни казваше: Contra spem spero И без надежда се надявам”
Book:Под повърхността