Quote by Albert Camus

“Стори й се ненадейно, че в самия му край, най на юг, там, където небето и земята се сливат в съвършена линия, я очаква нещо, неподозирано досега, което обаче винаги й бе липсвало. В превалящия следобед светлината бавно се разливаше: от кристална се превръщаше в течна. И едновременно в сърцето на една жена, съвсем случайно попаднала тук, възелът, затяган от годините, навика и скуката, постепенно се разхлабваше. Тя гледаше стана на чергарите. Дори не бе зървала обитателите му, между черните шатри нищо не помръдваше, а мисълта й оставаше прикована в тях, в тези хора, чието съществуване й бе почти неизвестно до днес. Шепа народ, без постоянен дом, те бродеха по необятната шир, разкрита пред погледа й - незначителна част от още по-огромни пространства, проснали главоломните си разстояния на юг чак до онази далечна точка, където най-сетне първата река опложда джунглата. Откак свят светува, те се скитат неуморно върху сухата, до кости оглозгана земя на тази невлизаща в никакви мерки страна: нищо не притежават, но и на никого не се подчиняват, дрипави и свободни господари на необикновено царство. Жанин не знаеше защо тази мисъл я изпълва с тъга, толкова сладка и необхватна, че очите й се затваряха. Знаеше само, че това царство открай време й е било обещано, но тя никога не ще го притежава - никога, освен може би в неуловимия миг, когато наново разтвори очи към внезапно замрялото небе, към застиналите потоци светлина, и шумовете на арабския град рязко замлъкнат. Стори й се, че в същия този миг ходът на света е спрял и отсега нататък никой няма да остарява, нито да умира. Животът бе спрял навсякъде освен в нейното сърце, където някой плачеше от възторг.”

Quote by Albert Camus