“С малка торба и със няколко къшея човекът преживяше тъжната зима. Лежи незавит. А мястото - същото - студена скамейка и снежна градина. Той хляба в дланта си корава сковава по навик го гали и тайно въздиша. От болка по-жълт глухо изгревът пада. И падат със него премръзнали птици. И просякът, брат им, веднага споделя трохите на своята улична участ. Щастлив е в студената птича неделя, макар че животът е жалка минута. Площадите шумни не виждат доброто, ненужно за тях... като стара хартия. Но просякът там е. И тихо, и скромно сърцата на всички в гърдите му бият.”
Book:Вечен чужденец