“С малка торба и със няколко къшея човекът преживяше тъжната зима. Лежи незавит. А мястото - същото - студена скамейка и снежна градина. Той хляба в дланта си корава сковава по навик го гали и тайно въздиша. От болка по-жълт глухо изгревът пада. И падат със него премръзнали птици. И просякът, брат им, веднага споделя трохите на своята улична участ. Щастлив е в студената птича неделя, макар че животът е жалка минута. Площадите шумни не виждат доброто, ненужно за тях... като стара хартия. Но просякът там е. И тихо, и скромно сърцата на всички в гърдите му бият.” PovertyBirdsSociety Denial Book:Вечен чужденец Source: Вечен чужденец
“Полето с мъртви цветя Ще падна ранен от ръждиви куршуми в полето със мъртви цветя. Ще минат жътварки, ще гледат учудено и гордо ще продължат. И някой ще вземе и моите кости, когато събира умрелите макове. Ще се превърна във опиум - ценна отрова, предвидена за забравяне. Ще ходят деца по пустините древни, където тревите умряха. Където останахме. Непогребани. Където се отбранявахме. И аз в полумъртвата вечност ще гния обгърнат в плененото знаме. От митологията ще ме изтрият и споменът ще е срамен. Кръвта се разтваря по пладне в пресъхнали женски сълзи. Мъжете са слаби и гладни и страх ги гори. Прилича на гърло безгласно кръгът на самотните оплаквачи. И вече е точно и ясно - цветята са мъртви. Идва орачът.” войнапоезиястихотворение Book:Вечен чужденец Source: Вечен чужденец