Quotessence
Home / Quotes / Quote by Ильф и Петров

Quote by Ильф и Петров

“Но Остап приходил каждый вечер, хотя радостных вестей не приносил. Энергия и веселость его были неисчерпаемы. Надежда ни на одну минуту не покидала его.”

Quote by Ильф и Петров

Create image

Author

Ильф и Петров

Browse famous quotes and profile details for Ильф и Петров. more

You May Also Like

“...И всяко нещо си беше на мястото. Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено. И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга. Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас. Пръстите му трепнаха, обагрени от кръв, като трофей от непознато знаме, забелязано едва сега, до този миг невидяно, а той се питаше на коя страна воюва и каква клетва е дал. Прегърнал Том, но без да осъзнава, че го държи, той допря свободната си ръка до тази кръв, сякаш кръвта би могла да се откърти, да се вземе на длан, да се оглежда от всички страни. След туй пусна Том и остана да лежи по гръб, с ръка протегната към небето, стана само глава, от която очите се взираха като стражи през бойниците на неизвестен замък в един мост — ръката му, и в пръстите, където яркият кървав вимпел трептеше на светлината... Тревата шептеше под тялото му. Той отпусна ръка и усети мъхестата ножница на власинките по тревата, усети как далече някъде, чак долу, пръстите пропукват в обувките му. Вятърът въздъхна край ушите му. Светът се плъзгаше, ярък и шарен, по стъкления овал на очните му ябълки и той го наблюдаваше, както се виждат образи, разискрени в кълбо от кристал. Цветята бяха слънце и разжарени петна от синева, пръснати из гората. Птиците прехвръкваха като камъчета, разпилени по огромното обърнато езеро на небето. Дъхът му гладеше зъбите, нахълтваше леден и излизаше разжарен. Насекомите тряскаха въздуха с електрическа яркост. Десет хиляди отделни косъма пораснаха с една милионна от инча на главата му. Чуваше ритъма на сърцата-близнаци в ушите си, третото сърце туптеше в гърлото му, двете сърца пулсираха в китките му, истинското сърце блъскаше в гърдите му. Милионите пори по тялото му се разтвориха. Наистина съм жив! — помисли си Дъглас. — Досега не съм го знаел, или съм го бил забравил! Извика това гръмко, но безмълвно, поне десетина пъти! Гледай, гледай! Вече дванайсетгодишен и чак сега! Чак сега да открие този безценен часомер, този светлозлатен часовник, с гаранция за седемдесет години, оставен под дървото и намерен по време на боричкането. — Том! — викна той, а сетне прошепна: — Том… всички ли на този свят… всички ли знаят, че са живи? — Сигурно. Да, дявол да го вземе! — Дано да знаят — промълви Дъглас. — О, дано да го знаят... Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден...”

WineDandelionBradburyRay
Author:Ray Bradbury
Create image

“She woke to the sound of the sea, the sound of home. A cool breeze floated through the open window, carrying a dandelion seed inside with it. Jinny-Joes as she called them, although Nana Martha insisted they were called fairies in Yorkshire, and if you caught one you had to make a wish. Olivia watched it dance in a shaft of sunlight before it settled onto the pillow beside her. She picked it up and twirled it around between her thumb and finger. Something about its fragility spoke to her of letting go, of being blown on the wind to some unknown place. She closed her eyes and made a wish.”

SeedDandelionMake A WishOlivia KavanaghJinny Joes
Book:The Cottingley Secret
Create image