Quotessence
Home / Topics / живот Quotes

живот Quotes

Browse 82 quotes about живот.

живот Quotes

“Ние живеем в една самоизмама, че сме нужни. Но ако аз умра, животът ще продължи. Животът е милиарди смърти. Аз съм само име, което идва и си отива.(...)Ние живеем в тоя мрак на еднодневки. От пукването на утрото до вечерта. Светът е пълен с имена. И с ужас пред тая краткотрайност.”

“Странно е, че всички грешки свършват еднакво, че винаги ги повтаряме и продължаваме с нови надежди. Цяла нощ хапем устни, хълцаме във възглавницата с безпомощен гняв и твърдо се заклеваме да останем самотни, а щом съмне, поднасяме душата си като нежен балон от цъфнало глухарче на насрещните ветрове на живота и те го ронят и разнасят. Ала който спаси само едно малко пухче и го внесе на завет, той е спасил цялата си душа. Това е горчива работа, но който не обръща нежното цвете на душата си към ветровете на изпитанията, дори цялото да го спаси и да го пренесе докрай, той не може да почувства, че изобщо някога го е имал.”

“Tи мислил ли си за смъртта? (...) Трябва да се помириш и да я приемеш (...) Кълновете на това смирение зреят в нас от оня миг, в който приемаме, че смъртта съществува. Тя е състояние подобно на живеенето. Цял живот се подготвяме за нея, както бременната жена се подготвя за раждане. Нали жените се боят само от преждевременно раждане?”

“- Вземете който щете моряк, газил в дълбоки води и срещал смъртта толкова пъти, колкото мен, драснете го с нокът по кожата и отдолу ще намерите философ. Засуканите думи ще са му чужди, гарантирам ви, но ще намерите дълбок и траен усет за мястото му в света.”

“- Няма друго място като морето, господа. Тези, които цял живот изкарват на сушата, никога няма да го разберат. Морето е първично, понякога е жестоко, друг път - нежно, и никога - предсказуемо.”

“Хм - каза Окови. - Ако живееш достатъчно дълго, за да видиш как топките ти увисват, и забележиш, че младите жени наоколо имат гърди тогава ще разбереш, че къпането не е никакво изпитание, а си е направо удоволствие. - Какво? Когато ми увисна какво? - Няма значение.”

“Не мога да понасям протегнати ръце,прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост.Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце,които искат не да вземат,а щедро да дават...! Защо ме гледате като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет ...?!”

“Един бог знае защо сме създадени такива: вечно недоволни. Постигаш една мечта и в теб вече се поражда неудовлетвореност. Неудовлетвореността подхранва нова мечта. Може би човекът върви напред, защото винаги е недоволен от себе си. Не се плашете да бъдете неудовлетворени. Страшно е, когато сте сити. Няма по-щастливо същество от вола, когато лежи на хълбок и преживя.”

“Изсъхналите листа са красиви, но мъртви. Те гният, превръщат се в храна за растенията, които раждат нови листа. Но те са други, а не същите листа. Жива материя, погълнала органичната енергия на умрялата. Животът се грижи за масата, а личността не е приоритет. Дори и да има Господ, той със сигурност не се отчита само на един човек. Тогава Бог определено не чака и да му се отчитат поединично. Човек се преражда като енергия, не като личност и съзнание. Това, което усещам в момента, е само тук, сега и за мен. "После" няма да съществува никога. Тогава длъжен ли съм да бъда отговорен? Не е ли по-правилно да бъда алчен егоист? Ако наистина няма съд след смъртта... Тогава страхът изчезва, моралът се обезсмисля, доброто губи илюзорната си стойност. Светците се превръщат в глупаци, дебили, посмешище за алкохолици като мен, пелтечещ неразбираемо в бълбукащите канавки на живота. Човек не може да бъде пълноценен за себе си приживе. Човек спира да бъде след смъртта. В човека няма никакъв смисъл, а кръговратът е по-алчен дори и от нас. Страх или щастие... Възпитание или порив... Първична глупост или суетно самоунищожение...”

“„Щастието не е дестинация. То не е заровено съкровище, дреха от модерен бранд или диплома от световноизвестен университет. Щастието е самият процес на пътуване през събитията на живота. Дребните неща, които изграждат деня и нощта ни. Ако не ги забележим, те ще си останат там, непоколебимо очакващи, вечно на разположение. Ние ги пропускаме, заслепени от преследването на химерата „ГОЛЯМОТО ЩАСТИЕ“.”

“Щастието не е цел. Дори да срещнеш бленувания човек, да създадеш мечтаното семейство, да имаш най-прекрасните деца, да работиш това, което винаги си желал – защо вечер, след всички тези удоволствия и предписани щастия, се потапяш в блаженството на съня? „Защото след дълбок сън без сънища се чувствам зареден и изпълнен с живот“ – ще ми отговориш. Вярвам ти, защото в съня без сънища отиваш там, откъдето започва всичко, там, където не си нито любим, нито омразен; нито приятел, нито враг; нито умен, нито глупав; нито богат, нито беден; нито красив, нито грозен. Там, във Великото Единство, което съществува преди, по време и след всички неща, душата ти си почива от трескавото изпълняване на предписанията на рецептите за „щастие“ и се изцелява от безцелните битки за химерни награди.”

“- Ето, в това е нещастието на вашето поколоение - възкликна дядото. - Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист! Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестете ни времето, пестете ни труда - друго не знаете! - Той подритна презрително тревните чимове. - Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по- хубава от стокилометрово пътешествие с най- бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откривваш. Зная - сега вие сте по големите резултати, и не отричам - в това няма нищо лошо. Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това също няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да цениш?”

“И дето си мислих сутринта, че светът е несправедлив и безучастен към нашите мъки , и това е относително. Сега ние тук сме светът, а други страдат. Изглежда, в живота на човека е така - ту се мъчиш, ту се радваш и когато си добре, не мислиш за тия, които са зле, а когато пострадаш, ти се струва, че на другите всичко им е наред, и злобееш срещу тях, загдето не се трогват от твоето нещастие. А то май всеки трябва да си има сили и да може да си понася и щастието, и нещастието... Ако някой ти помогне, добре, ако не - да можеш и сам да се оправяш.”

“Всеки човек поне веднъж е държал щастието за ръка, ама като сме млади трудно го разпознаваме. И то поседи, поседи, пък си тръгне. Тогава, като ни стане празно на душата, се сещаме за него и тръгваме да го търсим, и така цял живот. Все го търсим. А то тръгне ли си веднъж, рядко се връща. Също като пускаш хвърчило - уж държиш връвта, стегнато навита около дланта, но все в някакъв момент хвърчилото хуква по-бързо от тебе и започваш да отпускаш, да отпускаш, и ако си неопитен, връвта ти се изплъзва и ти остава само следата по ръката. А хвърчилото лети високо-високо в небето, ходи го гони.”

“Не трябва да забравяме, че тялото се изтощава, че приятелите умират, че всички ви забравят, че краят е самота. Не трябва да забравяме също така, че тези старци са били млади, че животът продължава смешно малко, че един ден си на двайсет години, а на следващия – на осемдесет. Коломб мисли, че можем да побързаме да забравим, защото старостта е все още много далеч от нея и сякаш никога няма да я споходи. Но аз твърде рано разбрах, че животът преминава за миг, гледайки възрастните около мене, толкова забързани, толкова потиснати от края, толкова лакоми за настояще, за да не мислят за бъдещето… Но ако се боиш от бъдещето, то е, защото не умееш да градиш настояще, казваш си, че утре ще започнеш, но не се получава, защото утре в крайна сметка винаги става днес, нали разбирате? Изобщо не трябва да забравяме всичко това. Трябва да живеем с увереността, че ще остареем и че няма да бъде нито хубаво, нито приятно, нито весело. И да си кажем, че е важен настоящият момент: сега трябва да създадем нещо на всяка цена и с всички сили. Винаги трябва да мислим за старческия дом, за да надминаваме себе си всеки ден, който по този начин ще остане безсмъртен. Да изкачваме стъпка по стъпка нашия Еверест и да го правим така, че всяка крачка да съдържа частица вечност. Такава е ползата от бъдещето: да градим настоящето с истински осъществими проекти.”

“НАУЧИХ, ЧЕ животът е непрекъснато преминаване през различни етапи. Наясно съм, че всичко има начало и край. Срещаш някого и той те прецаква, не си допадате (ти не го "грабваш", не си си му достатъчен или просто гледа в друга посока - все едно). Стискате си ръцете и продължаваш напред. Това не е твоят човек, колкото и да се тръшкаш, каквито и борби да водиш, както и да се опитваш да променяш нещата (или себе си)..... Просто го проумей, претагувай, преглътни и ....продължи! Защото - я се огледай! - той отдавна е продължил! а ти дори да зациклиш там, където (и за него и за всички останали) вече е минало, ще видиш, че си сам!!! защото той и всички други вече се движат и никой не стои в "онзи момент", в онова обстоятелство, което вече е Минало..... Гадно ли ти е? Е - хубавата новина е, че ако тръгнеш, може и да не смениш веднага този вкус в устата си, нито сълзите да секнат, но ... по пътя вятъра и слънцето ще ги изсушат... Да - хубаво би било в следващият си етап да вървиш с някого (ама не просто с някой, а с онзи, който ти искаш), но КОГАТО ТОЙ ОТДАВНА ВЕЧЕ Е ПОЕЛ СВОЯ ПЪТ (сам или с друг) БЕЗ ТЕБ, ти не бива нито да стоиш като обрулено дърво, пуснало корен в една минала точка и само, нито да крещиш подире му, подтичвайки по неговата пътечка! Това е! Край! Поеми си СВОЯ ПЪТ, СВОЯ ЕТАП, СВОЯ ЖИВОТ! И ГО ...ЖИВЕЙ!!!”

“Натрупаният опит се събира във фокуса на сегашната фаза на цивилизацията - връх на всички култури. Богатството на този фокус, височината на този връх откриват възможност да се огледат вечните въпроси така, както никога досега. При едно условие - онзи, който се изкачи на този връх, трябва да оттегли упованието си от изкуствените му опори и да се довери както самата Земя на вечните принципи. Тогава чак започва свободното пътуване около слънцето на истината.”

“Винсент не можеше да проумее защо хората в селището толкова не го обичат. На никого не пречеше, никому не беше сторил зло. Той не си даваше сметка каква странна гледка беше за това тихо селце, където животът не се беше променил нито с една дума, нито с един обичай от стотици години.”

“Знаете ли, аз мисля, че животът трябва да се приема такъв, какъвто е. (...) Всичко е в божиите ръце и ние не знаем нищо за утрешния ден, с което искам да кажа, че да приемаш живота такъв, какъвто е, означава да приемеш непредсказуемото. А детето е негов събирателен образ. Детето е самата непредсказуемост. Не знаеш какво ще излезе от него, какво ще ти донесе и точно затова трябва да го приемеш. В противен случай живееш наполовина, живееш като човек, който не умее да плува и смао шляпа край брега, макар че истинското море е на дълбокото.”

“Защото едва в самия край осъзнаваш колко лекомислен и несериозен е бил досега животът ти. И изтръпваш при мисълта защо изобщо си търпял такъв живот.”

“- Искам си парите - каза Кантис. - Разбира се. - Мъжът продължи да се усмихва. - Защото имаш празнина в душата и вярваш, че златото ще я запълни. - Защото имам дългове и ако не ги платя, съм мъртвец. -Всички сме мъртъвци, братко, всеки, когато му дойде времето. Как ще извървиш пътя до там обаче, само това е от значение.”

“Може би затова Господ най-напред ни прави малки и ни слага по-близо до земята, защото знае, че трябва много падане и кръв, додето човек усвои този простичък урок. Щом си получил нещо, ще платиш, каквото си платил става твое ... и твоето рано или късно се връща при теб.”

“Страшно глупаво е да мислиш, че си видял всичко. Рано или късно животът ще те завлече до непозната улица, там ще те бие, смачка, развълнува и ще те върне точно там, откъдето те е взел, но вече нищо няма да е същото.”

“какво прави един човек ако не пише? Как проумява света? Кога е щастлив? Чрез какво преработва, чрез какво мисли живота? Само като го наблюдава? Абсурд! А при един писател животът и писането са свързани, писането е начин да се живее повече, по-надълбоко, по-наясно, по-навътре, повече, защото, когато един писател пише, той живее дори много по- интензивно, отколкото в самия живот!”

“Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая: Човекът започва да става човек! Сърцето ми започва да бие като камбана: Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си! Влюбени от цял свят, съединявайте се!”

“Тя винаги ми казваше: "Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала". Тя се лъжеше.Никой не й беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта й съсипа живота.”